🍂 Да спасяваме ли природата?
01. ноември 2025 г.
🍂 Да спасяваме ли природата?
01. ноември 2025 г.
Само че не е ясно какво точно значи това. Никой не е виждал „природата“ – виждали сме само отделни дървета, хълмове, животни, плажове и пр. Знаем, че са свързани в екосистеми, но в тези екосистеми те си взаимодействат и с човешките творения като машините. Които са построени с материали, взети от „природата“. В кой точно момент нещо спира да бъде „природно“ и става „изкуствено“? Създадените от нас неща се подчиняват на същите „природни“ закони. Следователно всичко е природа – но тогава думата става безсмислена, защото няма нещо друго, спрямо което да я определим.
Съвременният философ Тимъти Мортън се опитва да покаже, че представата ни за „природа“ е силно повлияна от чисто човешки културни феномени като романтическата литература и ambient музиката. Произвеждаме творби, създаващи ни усещане за някаква „околна среда“, в която сме потопени – като гостоприемна утроба, даваща ни убежище, когато се почувстваме неуютно в създадени от хора места като шумните големи градове. Но обектите в тази „околна среда“ са не по-малко странни и произволни от тези в градовете. Просто от малки сме свикнали с произведения, изобразяващи ги като носещи уют. Ако се замислим върху всякаквите странни растения и животни, обитаващи планетата ни; върху нямата празнота на космоса; върху странните правила, определящи поведението на микрочастиците, от които всичко е изградено... си даваме сметка, че нещата от „природата“ са доста разнородни, причудливи – дори зловещи.
И тогава сме по-малко склонни да искаме да ги спасяваме.
Според Мортън затова екологичните движения досега са били толкова неефективни. Докато се борим за някакъв гостоприемен свой дом, който наричаме „природа“, действаме с ентусиазъм, но веднага щом се заговори за подробности, интересът ни намалява. Самата идея за „природа“ ни внушава усещането, че тази вечна наша околна среда рано или късно ще се погрижи сама за себе си. Че каквито и промени да причиняваме в нея, все пак няма условията ни за живот окончателно да изчезнат.
Екологията ще изглежда по-друга, когато осъзнаем, че няма „природа“, а множество разнообразни обекти, въздействащи си по всякакви начини – дървета, машини, хълмове, къщи, змиорки, купчини от изхвърлена пластмаса... Няма вечен природен ред, зададен от някаква митологична майчина фигура. Нещата, които съществуват, просто са се получили такива. И продължават да се променят, понякога безвъзвратно. Вече сме изгубили възможността да живеем в свят без температурни рекорди, зачестяващи бедствия, и все повече горски пожари. Всеки ден губим още от биоразнообразието на планетата си. Принудени сме да живеем с това, което се е получило, и да се опитваме да го правим по-малко нестабилно и опасно, доколкото можем – без да очакваме, че някаква безкрайно по-силна от нас „природа“ ще се самоспаси заедно с нас в нея.
Нужна ни е мрачна екология, признаваща, че светът, от който сме свикнали да черпим усещане за уют, е безвъзвратно изгубен. И че трябва спешно да действаме, за да спасим поне малко от това, което е останало.
Само че не е ясно какво точно значи това. Никой не е виждал „природата“ – виждали сме само отделни дървета, хълмове, животни, плажове и пр. Знаем, че са свързани в екосистеми, но в тези екосистеми те си взаимодействат и с човешките творения като машините. Които са построени с материали, взети от „природата“. В кой точно момент нещо спира да бъде „природно“ и става „изкуствено“? Създадените от нас неща се подчиняват на същите „природни“ закони. Следователно всичко е природа – но тогава думата става безсмислена, защото няма нещо друго, спрямо което да я определим.
Съвременният философ Тимъти Мортън се опитва да покаже, че представата ни за „природа“ е силно повлияна от чисто човешки културни феномени като романтическата литература и ambient музиката. Произвеждаме творби, създаващи ни усещане за някаква „околна среда“, в която сме потопени – като гостоприемна утроба, даваща ни убежище, когато се почувстваме неуютно в създадени от хора места като шумните големи градове. Но обектите в тази „околна среда“ са не по-малко странни и произволни от тези в градовете. Просто от малки сме свикнали с произведения, изобразяващи ги като носещи уют. Ако се замислим върху всякаквите странни растения и животни, обитаващи планетата ни; върху нямата празнота на космоса; върху странните правила, определящи поведението на микрочастиците, от които всичко е изградено... си даваме сметка, че нещата от „природата“ са доста разнородни, причудливи – дори зловещи.
И тогава сме по-малко склонни да искаме да ги спасяваме.
Според Мортън затова екологичните движения досега са били толкова неефективни. Докато се борим за някакъв гостоприемен свой дом, който наричаме „природа“, действаме с ентусиазъм, но веднага щом се заговори за подробности, интересът ни намалява. Самата идея за „природа“ ни внушава усещането, че тази вечна наша околна среда рано или късно ще се погрижи сама за себе си. Че каквито и промени да причиняваме в нея, все пак няма условията ни за живот окончателно да изчезнат.
Екологията ще изглежда по-друга, когато осъзнаем, че няма „природа“, а множество разнообразни обекти, въздействащи си по всякакви начини – дървета, машини, хълмове, къщи, змиорки, купчини от изхвърлена пластмаса... Няма вечен природен ред, зададен от някаква митологична майчина фигура. Нещата, които съществуват, просто са се получили такива. И продължават да се променят, понякога безвъзвратно. Вече сме изгубили възможността да живеем в свят без температурни рекорди, зачестяващи бедствия, и все повече горски пожари. Всеки ден губим още от биоразнообразието на планетата си. Принудени сме да живеем с това, което се е получило, и да се опитваме да го правим по-малко нестабилно и опасно, доколкото можем – без да очакваме, че някаква безкрайно по-силна от нас „природа“ ще се самоспаси заедно с нас в нея.
Нужна ни е мрачна екология, признаваща, че светът, от който сме свикнали да черпим усещане за уют, е безвъзвратно изгубен. И че трябва спешно да действаме, за да спасим поне малко от това, което е останало.
