❎ X

19. октомври 2026 г.

💀 Защо ужасът ни ужасява?

23. юли 2026 г.

 

Всеки, който някога се е ангажирал с хуманитарна или екологична кауза, се сблъсква с мъчителния въпрос защо толкова други хора са безразлични към всичкото страдание и несправедливост по света, както и към собственото си бъдеще и това на децата си.

 

Ако някой е над прага на бедността за страната си, но не търси начини да помогне на бедстващите и гладуващите по света, става мълчалив съучастник в измирането на милиони деца от глад всяка година. Ако някой не бойкотира продукти на компании, работещи с държави, които не зачитат международното право, става мълчалив съучастник в най-честата причина за детска смърт – международните конфликти. Ако някой не следи борбата с климатичните промени, става мълчалив съучастник в съсипването на планетата, на която ще живеят той, децата и внуците му.

 

И все пак на повечето хора сякаш не им пука.

 

Лесно е да ги обвиняваме (и да се обвиняваме?) в егоизъм, късогледство и чудовищно безразличие.
Но повечето хора си имат достатъчно грижи, за да мислят за грижите на човечеството.
Достатъчно трудно е да изхранваш себе си и семейството си.
Достатъчно трудно е да носиш травмите от собственото си минало и детство.
Достатъчно трудно е да се ориентираш в информационната каша, с която професионалните политици и медиите се опитват да те направят безпомощен.

 

И на всичо това отгоре идва УЖАСЪТ ОТ УЖАСА.

 

Да си наясно с ужасните неща, които са се случвали на твоите сестри и братя човеци през досегашната ни история, и които в момента им се случват (ни се случват) е ужасяващо.
Тормозът е затормозяващ. Потисничеството е потискащо. Икономическите депресии са депресиращи. Убийствата са убийствени.
Родени сме със способност да състрадаваме, но как да понесем страданието на всички?
Всяко ново парченце знание за УЖАСИТЕ по нашата планета ни УЖАСЯВА все повече. И ни парализира. И ни пречи да продължим да внимаваме. Принуждава ни да се затваряме в себе си, в настоящето, в тесния си кръг. Да не искаме да знаем. Да се правим, че всичко е наред. Да рискуваме собственото си бъдещо спокойствие, като се утешаваме с краткотрайното спокойствие, извоювано в сегашния момент.

 

Да „мислим позитивно“, вместо да правим нещо.

 

И все пак частица от нас – някои я наричат съвест – усеща, че се излагаме. И ни кара да се чувстваме виновни за бездействието си. Това чувство ни тежи, затова измисляме още и още оправдания срещу него. Ето така повечето хора се научават на безразличие към несправедливостта, страданието и заплахите за бъдещето на човечеството.

 

Но НЕ СМЕ ДЛЪЖНИ да се колебаем между непоносимото състрадание и вината, че му обръщаме гръб. Можем да обърнем гръб на вината и да направим състраданието поносимо, като го превърнем в действие. Понякога отчаяно, често безрезултатно – но все пак действие, създаващо малко повече светлина в мрака.

 

Чувството за вина не помага на никого.
Бойкотирането, даряването, информираността, протестът, гражданското участие, могат да помагат на всички.
А мотивацията за тях идва от надеждата. Не надеждата, че ще спасим света (защото няма да го спасим), а че все нещо можем да спасим. И че в края на живота си ще можем да се гордеем, че поне сме опитвали.

 

Към всеки, който все нещо е опитвал: ние, живеещите и страдащите, ТИ БЛАГОДАРИМ!

 

Гръцката представка „екс-“, означаваща „извън“ или „навън“, се среща в цяло изобилие от съвременни фрази на различни езици. Станала е един от най-кратките и ясни начини да внушим идеята за напускане, излизане, освобождаване. Неща, за които човечеството явно копнее, откакто съществува.

 

От праисторически времена има свидетелства, че различните култури поддържат религиозни възгледи и погребват мъртвите като за пътуване извън този свят. Изглежда почти универсално човешкото усещане, че не сме изцяло „у дома си“, че има нещо отвъд, че може би при него бихме се чувствали по-добре. Това се проявява по различни начини в зависимост от историческите условия. Подчинените народи търсят своя „изход“ от властта на окупатора – митологичното излизане на древния еврейски народ от Египет е разказано в библейската книга „Изход“ (на латински, „Exodus“, от гръцкото „Exodos“). Но дори свободните народи демонстрират нужда от преживявания, надхвърлящи всекидневното, които поне за малко да създадат у индивида чувството, че се освобождава от бремето на живота. От древността до днес различни религиозни ритуали довеждат изпълняващите ги до „екстаз“ (излизане от себе си), често по пътя на сексуални практики. (Отглас от това дочуваме в употребата на понятието “ecstasy” за някои съвременни наркотици, както и в обозначаването на порнографско съдържание с буквата “X”.)
Най-влиятелният античен философ Платон възприема материалния свят като илюзия, а тялото – като затвор за душата, чието място е при съвършените, безтелесни идеални образци на всичко „истинно“, „красиво“ и „добро“. Подобни възгледи се изразяват в множество силно разпространени религии, устояли на изпитанието на времето – от индуизма и будизма до християнството и исляма, като някои от тях развиват форми, преплетени с Платоновата философия.

 

Все нови идеи и комбинации от стари идеи изразяват усещането, че се намираме във вселена, чийто смисъл е неясен, и че сме затворени в тела, които – колкото и да ги поддържаме и разкрасяваме – продължават да ни ограничават, да ни правят чувствителни за болка, несправедливост, заболяване и стареене. И продължават да са смъртни. А когато успеем достатъчно дълго да не умираме, откриваме колко непоносима може да бъде скуката на траещото съществуване.

 

В XX век Мартин Хайдегер се опитва да обобщи всичко това с идеята си, че преживяванията за липса – неуютност, болка, самота, скука, страх – ни насочват да мислим за една по-дълбока и загадъчна основа на нещата, от която сме отдалечени, „захвърлени“ в някакви конкретни обстоятелства, които никога не разбираме напълно. Тогава започваме да си задаваме философски въпроси, а най-добрите отговори за тях съвсем невинаги са философски или научни теории. По-често са форми на словесност, религиозност, поезия, изкуство – които изразяват по начин, достъпен само за съответната култура и епоха, прозренията ѝ за битието. И чрез които постигаме поне малко повече свобода насред физичните закони, биологичните нужди и политическите системи, които ни налагат ограничения.
Хайдегер смята човека за същество, чиято „екзистенция“ – самото осъзнаване на собственото съществуване – е проблем за него. Нашият живот е непрестанен опит да излезем от това, което досега сме били. Независимо дали го изразяваме в неврози, в опити за тоталитарен контрол над всичко, или в грижа и творчество. Но опитът ни научава кои от тези начини водят до по-красиви или по-ужасяващи последици.
Под влияние на Хайдегер се развива философското течение на „екзистенциализма“, което се мъчи да напомня на всеки един човек, че макар никога да не може да е напълно сигурен в нищо, все пак носи отговорност за житейските си избори и не може да ги оправдава с това, което са му наредили неговите учители, свещеници, неговата секта или политическа партия.
С времето екзистенциализмът е засенчен в университетите от по-сложни философски проекти, които стават неразбираеми за обикновения човек. А злободневните културни и политически спорове го изместват в публичните дискусии. Връщаме се към сляпа вяра в сектите и политическите партии. „Изходите“, които те ни предлагат, безкрайно дълго продължават да ни разочароват.

 

Но нашата епоха успя да създаде нещо радикално ново – мултимилиардерът. Когато шепа индивиди притежават повече ресурси от цели държави, опитите им да намерят „изход“ от всичко, което ни обременява, стават далеч по-мащабни. Редовно обещават, че ще направят своя „изход“ достъпен и за масите, но в по-тесен кръг говорят друго. Когато мултимилиардери като Илън Мъск и Питър Тиъл търсят „изход“ в космическите пътувания, в колонизацията на Марс, в съсипването на Земния климат, в избиването на големи части от (по-бедното) човечество, в създаването на огромни бункери, където да оцеляват, докато останалите страдаме от последиците на техните действия – те търсят абсолютен изход, какъвто никога не сме успявали да постигнем. Създаването на ядрени арсенали ни доближи до такъв, но никоя държава досега не е имала смелостта да ги използва. Колкото и да са корумпирани и олигархизирани, повечето държави имат все някаква представа за отговорност към поне част от човечеството. Индивидът, роден богат, прекарал живота си богат, и станал още по-богат, няма такова чувство за перспектива. Той няма нищо против да причини края на света, какъвто по-ранните религии са се задоволявали само да чакат. Мултимилиардерът иска да види какво ще стане, когато планетата стане негостоприемна за живот, когато изкуственият интелект замести хората, когато дойде Антихристът и настъпи край на времената. В това време преименува все повече неща просто “X”, включително цели глобални социални мрежи. Всичко се движи към eXit, към гибел, която най-сетне ще ни освободи.

 

Според не толкова богати хора, които вярват, че все още има красиви неща на тази планета, заслужаващи да бъдат съхранени, всичко това е лудост; разследващите журналисти Нейоми Клайн и Астра Тейлър го наричат „апокалиптичен фашизъм“. Според тях колкото и страдание, несправедливости и безсмислици да има в познатия ни свят, това не ни дава оправдание да го унищожим, погубвайки всички хубави неща, които също познаваме.

 

Може би са прави. Така или иначе, ако опитите за „бягство“ на човечеството през цялата му история подсказват, че наистина е наша съдба да напуснем тази Земя и тази вселена, може би не бива малък брой мултимилиардери да решават вместо всички ни кога и как ще се случи това. Тяхната общност е „езотерична“: затворена, изключваща, носеща нови принуди – колкото и да говорят за “exit”.

 

Още има време да предпочетем друга „свобода“, различна от тяхната. Най-малкото като им се съпротивляваме. Всенародната съпротива на американците срещу строежа на data центрове около домовете им е само началото.

 

В това време да не се оставяме да ни залъгват с езотерични приказки за „Изход“, за „AI сингуларност“ и за Антихриста. Проблемите на обществата ни не са скрити – станали са по-явни от всякога. За да се справяме с тях имаме нужда не от още езотерика, а от „еКзотерика“ – от информираност за публично известни факти, водеща към истинска свобода, а не към приютяване в стари митове, облекли нови и опасни за човечеството дрехи.