🛐 Големите истини
14. септември 2025 г.
“All the truth in the world adds up to one big lie.”
— Bob Dylan, “Things Have Changed” (2000)
Не всеки човек и не във всеки момент. Но като цяло хората винаги са се опитвали да се ориентират във вселената и да намерят ролята си в нея.
Когато дадено племе (или църква, или мисловна школа – които пак са си племена) намери нещо, което смята за „Голямата истина“, много трудно го пуска. Дори всички явления, исторически събития и несбъднати пророчества да я поставят под въпрос, Голямата истина е толкова скъпа на индивидите и общностите, че упорито отказват да се лишат от нея. Готови са да жертват възможности, приятелства, дори животите на близки хора (и доста по-рядко – своя собствен), само и само да ѝ останат верни. Защото без Голяма истина се изправяме пред огромния въпрос къде да търсим смисъл за страданията и несправедливостите в живота си и около нас.
Неизброими са трагедиите, които хора са си причинявали в името на своите големи истини. Но никоя от тях не е надделяла – нито чрез убеждение, нито чрез принуда, нито чрез изтребление на тези, които я отричат. Което показва, че във всяка истина, достигната от човешки същества, има нещо дефектно, пречещо ѝ да бъде Голямата истина. Може би във всяка религиозна, философска и геополитическа доктрина се съдържат зрънца истина – все пак те всичките се основават на все някакъв реален, преживян и изстрадан опит. Но арогантността да твърдим, че именно нашата любима доктрина (или още по-зле – тази, в която по случайност сме се родили и били възпитани) инатливо не си отива, хилядолетие след хилядолетие. Колкото и да стават жертвите ѝ.
Можем да се учим как да съчетавам зрънцата истина от различните доктрини, за да постигнем нещо по-малко ограничено. Дори тогава обаче изпадаме в същия капан – съчетанието, което се получи, става нова Голяма истина, на свой ред все по-враждебна към конкурентните. (Защото възможните съчетания са всякакви.)
И да не искаме, твърде лесно се подхлъзваме така – приписваме на поредната постигната от нас частична истина претенцията да е Голямата истина. В такива случаи е здравословно да си припомняме литературни прозрения като това на немския писател Ремарк, чийто герой влиза в книжарница, за да се разсее за малко от бедността и отчаянието, в които е затънала обитаваната от него междувоенна Германия:
„Отивам към полиците с произведения върху религията и философията. Те са гордостта на [книжаря] Бауер. Той има почти всичко, което човечеството е измислило през няколко хиляди години върху смисъла на живота. Значи, за няколко стотин хиляди марки можеш да бъдеш напълно осведомен върху това – собствено и за по-малко, да речем за двадесет-тридесет хиляди марки; защото, ако смисълът на живота можеше да бъде разбран, щеше да бъде достатъчна една единствена книга. Но къде е тя? Гледам редиците с книги нагоре и надолу. Този отдел е много голям и това изведнъж ме озадачава. Изглежда, че с истината и смисъла на живота въпросът стои както със средствата против оплешивяване – всяка фирма хвали своето лекарство като единствено, което донася щастие на човека […]. Ако би имало такова средство, от което наистина да расте коса, щеше да съществува само то, а другите отдавна щяха да фалират.“
(Е. М. Ремарк, Черният обелиск, гл. VII. Прев. Борис Апостолов и Любен Цветаров, 1980 г.)
🛐 Големите истини
14. септември 2025 г.
“All the truth in the world adds up to one big lie.”
— Bob Dylan, “Things Have Changed” (2000)
Не всеки човек и не във всеки момент. Но като цяло хората винаги са се опитвали да се ориентират във вселената и да намерят ролята си в нея.
Когато дадено племе (или църква, или мисловна школа – които пак са си племена) намери нещо, което смята за „Голямата истина“, много трудно го пуска. Дори всички явления, исторически събития и несбъднати пророчества да я поставят под въпрос, Голямата истина е толкова скъпа на индивидите и общностите, че упорито отказват да се лишат от нея. Готови са да жертват възможности, приятелства, дори животите на близки хора (и доста по-рядко – своя собствен), само и само да ѝ останат верни. Защото без Голяма истина се изправяме пред огромния въпрос къде да търсим смисъл за страданията и несправедливостите в живота си и около нас.
Неизброими са трагедиите, които хора са си причинявали в името на своите големи истини. Но никоя от тях не е надделяла – нито чрез убеждение, нито чрез принуда, нито чрез изтребление на тези, които я отричат. Което показва, че във всяка истина, достигната от човешки същества, има нещо дефектно, пречещо ѝ да бъде Голямата истина. Може би във всяка религиозна, философска и геополитическа доктрина се съдържат зрънца истина – все пак те всичките се основават на все някакъв реален, преживян и изстрадан опит. Но арогантността да твърдим, че именно нашата любима доктрина (или още по-зле – тази, в която по случайност сме се родили и били възпитани) инатливо не си отива, хилядолетие след хилядолетие. Колкото и да стават жертвите ѝ.
Можем да се учим как да съчетавам зрънцата истина от различните доктрини, за да постигнем нещо по-малко ограничено. Дори тогава обаче изпадаме в същия капан – съчетанието, което се получи, става нова Голяма истина, на свой ред все по-враждебна към конкурентните. (Защото възможните съчетания са всякакви.)
И да не искаме, твърде лесно се подхлъзваме така – приписваме на поредната постигната от нас частична истина претенцията да е Голямата истина. В такива случаи е здравословно да си припомняме литературни прозрения като това на немския писател Ремарк, чийто герой влиза в книжарница, за да се разсее за малко от бедността и отчаянието, в които е затънала обитаваната от него междувоенна Германия:
„Отивам към полиците с произведения върху религията и философията. Те са гордостта на [книжаря] Бауер. Той има почти всичко, което човечеството е измислило през няколко хиляди години върху смисъла на живота. Значи, за няколко стотин хиляди марки можеш да бъдеш напълно осведомен върху това – собствено и за по-малко, да речем за двадесет-тридесет хиляди марки; защото, ако смисълът на живота можеше да бъде разбран, щеше да бъде достатъчна една единствена книга. Но къде е тя? Гледам редиците с книги нагоре и надолу. Този отдел е много голям и това изведнъж ме озадачава. Изглежда, че с истината и смисъла на живота въпросът стои както със средствата против оплешивяване – всяка фирма хвали своето лекарство като единствено, което донася щастие на човека […]. Ако би имало такова средство, от което наистина да расте коса, щеше да съществува само то, а другите отдавна щяха да фалират.“
(Е. М. Ремарк, Черният обелиск, гл. VII. Прев. Борис Апостолов и Любен Цветаров, 1980 г.)
