🛐 Големите истини
14. септември 2025 г.
“All the truth in the world adds up to one big lie.”
— Bob Dylan, “Things Have Changed” (2000)
Не всеки човек и не във всеки момент. Но като цяло хората винаги са се опитвали да се ориентират във вселената и да намерят ролята си в нея.
Когато дадено племе (или църква, или мисловна школа – които пак са си племена) намери нещо, което смята за „Голямата истина“, много трудно го пуска. Дори всички явления, исторически събития и несбъднати пророчества да я поставят под въпрос, Голямата истина е толкова скъпа на индивидите и общностите, че упорито отказват да се лишат от нея. Готови са да жертват възможности, приятелства, дори животите на близки хора (и доста по-рядко – своя собствен), само и само да ѝ останат верни. Защото без Голяма истина се изправяме пред огромния въпрос къде да търсим смисъл за страданията и несправедливостите в живота си и около нас.
Неизброими са трагедиите, които хора са си причинявали в името на своите големи истини. Но никоя от тях не е надделяла – нито чрез убеждение, нито чрез принуда, нито чрез изтребление на тези, които я отричат. Което показва, че във всяка истина, достигната от човешки същества, има нещо дефектно, пречещо ѝ да бъде Голямата истина. Може би във всяка религиозна, философска и геополитическа доктрина се съдържат зрънца истина – все пак те всичките се основават на все някакъв реален, преживян и изстрадан опит. Но арогантността да твърдим, че именно нашата любима доктрина (или още по-зле – тази, в която по случайност сме се родили и били възпитани) инатливо не си отива, хилядолетие след хилядолетие. Колкото и да стават жертвите ѝ.
Можем да се учим как да съчетавам зрънцата истина от различните доктрини, за да постигнем нещо по-малко ограничено. Дори тогава обаче изпадаме в същия капан – съчетанието, което се получи, става нова Голяма истина, на свой ред все по-враждебна към конкурентните. (Защото възможните съчетания са всякакви.)
И да не искаме, твърде лесно се подхлъзваме така – приписваме на поредната постигната от нас частична истина претенцията да е Голямата истина. В такива случаи е здравословно да си припомняме литературни прозрения като това на немския писател Ремарк, чийто герой влиза в книжарница, за да се разсее за малко от бедността и отчаянието, в които е затънала обитаваната от него междувоенна Германия:
„Отивам към полиците с произведения върху религията и философията. Те са гордостта на [книжаря] Бауер. Той има почти всичко, което човечеството е измислило през няколко хиляди години върху смисъла на живота. Значи, за няколко стотин хиляди марки можеш да бъдеш напълно осведомен върху това – собствено и за по-малко, да речем за двадесет-тридесет хиляди марки; защото, ако смисълът на живота можеше да бъде разбран, щеше да бъде достатъчна една единствена книга. Но къде е тя? Гледам редиците с книги нагоре и надолу. Този отдел е много голям и това изведнъж ме озадачава. Изглежда, че с истината и смисъла на живота въпросът стои както със средствата против оплешивяване – всяка фирма хвали своето лекарство като единствено, което донася щастие на човека […]. Ако би имало такова средство, от което наистина да расте коса, щеше да съществува само то, а другите отдавна щяха да фалират.“
(Е. М. Ремарк, Черният обелиск, гл. VII. Прев. Борис Апостолов и Любен Цветаров, 1980 г.)
🏛️ За и против традициите и авторитетите
18. май 2025 г.
Модерната западна култура е почти уникална в пренебрежението си към традицията. Всяка друга култура се базира на традиции – дори будизмът, започнал с отхвърляне на всички земни привидности, в това число и всички авторитети, се разклонява в богати и сложни традиции, поддържани от стотици милиони последователи.
Едва монотеистичният Запад обявява за суеверия всички вярвания, лишени от ясно основание, и започва да обяснява явленията с естествени причини, имащи произхода си в единствения божествен първоизточник на съществуващото.
Доведена до своя завършек, тази логика поставя и невидимия божествен първоизточник под въпрос.
През XVII и XVIII век науките за природата напредват до степен да можем да разглеждаме вселената като механизъм, следващ собствените си принципи, независимо дали ѝ приписваме създател или не. В резултат настъпва епохата на „Просвещението“, подложила на съмнение всички вярвания, за които няма очевидно доказателство, основано на сетивен опит и математическо измерване.
Просвещението ни е завещало недоверието към традиции и авторитети, толкова оплаквано от днешните консерватори, според които ако не се придържаме към родните традиции и към църковния и бащиния авторитет, обществото ни ще се разпадне.
Но Просвещението също става жертва на собствената си логика. За да аргументират нуждата от преклонение към традиционното, консерваторите критикуват авторитета на Просвещението с доводи, научени от него самото. Учените, лекарите и изобщо хората с висше образование (особено ако то е по западен образец) все повече са гледани с подозрение като новите „елити“, които изискват безусловно доверие. Фактът, че за разлика от аристокрацията, духовенството и наследствените богаташи, днешните интелектуални „елити“ се позовават на опитни свидетелства, събирани от милиони специалисти по целия свят, няма значение. Консерваторите отговарят, че опитът на експертите е не по-малко произволен критерий за правилност от който и да е друг авторитет.
Подобни контра-критики срещу Просвещението разкриват един основен негов недостатък – борейки се срещу предразсъдъците, то не забелязва своите собствени. Основен негов предразсъдък е, че можем да се освободим от всички предразсъдъци. Философи като Ханс-Георг Гадамер в XX век предлагат обратната хипотеза: за да можем изобщо да разсъждаваме, трябва да започнем все от някакви “пред-разсъдъци”. A те не се появяват от нищото; идват от традициите, в които сме потопени. Можем да се усъмним в някои от вярванията, които ни внушават традицията и авторитетите, но не и във всичките едновременно. През целия си живот се доверяваме на различни източници на мъдрост, коригирайки в крачка някои от грешките им, когато забелязваме такива.
Ако приемем това, виждаме проблема с консервативната позиция – това, че „елитите“ невинаги са най-прави, не означава, че изобщо никога не трябва да бъдат слушани. Освен това, след като се откажем от техния авторитет, как точно избираме на кого да се доверим вместо тях? Родната ни култура е смесица от множество традиции, които невинаги са в съгласие помежду си. Ако игнорираме другите вероизповедания и приемем, че „традиционната“ ни вяра е православната, остават всички спорове, дали трябва да сме по-близо до гръцкото православие, или до руското, или пък да вървим по собствен път (какъвто е бил и замисълът на българската църква). Ако не разчитаме на „официалната“ медицина, се оказва, че има твърде много „традиционни“ медицини и те също си противоречат взаимно. И т.н.
Затова безтегловността, в която се оказваме, ако на едро отхвърлим авторитета на западните „елити“, лесно бива използвана, за да бъдем манипулирани. Ако кажем например, че международните финансови институции в последните десетилетия са обслужвали най-вече западни държави за сметка на по-бедните (което впрочем е вярно), веднага изникват чуждестранни агенти, които да ни внушат, че трябва да влезем в други международни съюзи като т.нар. БРИКС. Нищо, че БРИКС в момента се доминира от Русия, която открай време иска да ни завладее и лиши от самоуправление. А част от другите държави в този съюз са националистически диктатури, които се грижат за собствения си интерес, а не за нашия.
Ако цената на отхвърлянето на едни авторитети и господари е веднага да се подчиним на други, може би е твърде висока.
Можем да следваме най-успешните постижения на Запада и Просвещението, без да ги слушаме за всичко. Можем да търсим добри примери и другаде. Както и да търсим начини да доразвиваме откритията на собствената си култура. Включително като признаваме многообразието и противоречията в нея самата.
Благоразумни сме, когато можем да преценяваме дали и кога даден авторитет е по-прав. А не когато на инат обърнем гръб на единия и се оставим изцяло да ни омае някой друг.