🎯 Животът трябва да е игра
02. декември 2024 г.
Струва ли си да се живее, ако не обръщаме всичко на игра? Или поне всичко, което можем.
Човешките същества изпитват неудовлетворение и дори болка от повечето си преживявания, а когато нищо не се случва, лесно се отегчават. Но има поне едно универсално лекарство за този проблем: вместо само да понасяме ограниченията, които реалността ни налага, да ставаме техни съавтори. Когато си задаваме правила, когато си поставяме интересни ограничения, когато избираме по кои точно пътища да минаваме, си връщаме контрола над поне част от предизвикателствата, дадени ни за преодоляване.
Тази човешка черта е толкова всеобща, че според дефинициите на някои антрополози човекът е по природа „играещо същество“. Принудени сме да следваме законите на физиката и изискванията на телата си, но сами избираме допълнителните и незадължителни правила, които спазваме. Те ни позволяват да играем – да пробваме какво се оказва възможно, ако си самоналожим конкретни граници, които са трудни, но не невъзможни, за преодоляване.
Игрово поведение се наблюдава при много животински видове – придружено с жестове, които сигнализират, че нещо се върши само на игра, а не на сериозно – но хората са усъвършенствали това изкуство. Когато сме в глупава, мъчителна или отегчаваща ситуация, винаги можем да я разнообразим, като изберем да прескачаме всяко трето стъпало на стълбището, или редуваме миенето на чинии с миенето на прибори, или се обзалагаме кой от всичките непоносими кандидати ще спечели изборите.
Дори да съм прикован почти неподвижно към болнично легло, пак мога да се упражнявам да броя по-бързо плочките на тавана, или да отгатвам колко бързо ще се съмне, или да измислям стихотворения, да ги редактирам, докато станат сполучливи, и да се опитвам да ги запаметявам.
Някои от най-вълнуващите произведения на Бетовен са написани, след като авторът им става почти изцяло неспособен да слуша изпълнението им.
Нашата изобретателност да трансформираме досадата, несправедливостта и безсмислицата в игра, е потенциално безкрайна.
И тогава единственото, от което оставаме зависими, е времето, дадено ни за играене на тази Земя.
Някои източници:
Йохан Хьойзинха, Homo ludens. Изследване на игровия елемент на културата. София: Захарий Стоянов, 2000.
Gregory Bateson. “A Theory of Play and Fantasy”. In: Psychiatric Research Reports, No.2 (1955).
Ian Bogost. Play Anything: The Pleasure of Limits, the Uses of Boredom, and the Secret of Games. New York: Basic Books, 2016.
🎯 Животът трябва да е игра
02. декември 2024 г.
Струва ли си да се живее, ако не обръщаме всичко на игра? Или поне всичко, което можем.
Човешките същества изпитват неудовлетворение и дори болка от повечето си преживявания, а когато нищо не се случва, лесно се отегчават. Но има поне едно универсално лекарство за този проблем: вместо само да понасяме ограниченията, които реалността ни налага, да ставаме техни съавтори. Когато си задаваме правила, когато си поставяме интересни ограничения, когато избираме по кои точно пътища да минаваме, си връщаме контрола над поне част от предизвикателствата, дадени ни за преодоляване.
Тази човешка черта е толкова всеобща, че според дефинициите на някои антрополози човекът е по природа „играещо същество“. Принудени сме да следваме законите на физиката и изискванията на телата си, но сами избираме допълнителните и незадължителни правила, които спазваме. Те ни позволяват да играем – да пробваме какво се оказва възможно, ако си самоналожим конкретни граници, които са трудни, но не невъзможни, за преодоляване.
Игрово поведение се наблюдава при много животински видове – придружено с жестове, които сигнализират, че нещо се върши само на игра, а не на сериозно – но хората са усъвършенствали това изкуство. Когато сме в глупава, мъчителна или отегчаваща ситуация, винаги можем да я разнообразим, като изберем да прескачаме всяко трето стъпало на стълбището, или редуваме миенето на чинии с миенето на прибори, или се обзалагаме кой от всичките непоносими кандидати ще спечели изборите.
Дори да съм прикован почти неподвижно към болнично легло, пак мога да се упражнявам да броя по-бързо плочките на тавана, или да отгатвам колко бързо ще се съмне, или да измислям стихотворения, да ги редактирам, докато станат сполучливи, и да се опитвам да ги запаметявам.
Някои от най-вълнуващите произведения на Бетовен са написани, след като авторът им става почти изцяло неспособен да слуша изпълнението им.
Нашата изобретателност да трансформираме досадата, несправедливостта и безсмислицата в игра, е потенциално безкрайна.
И тогава единственото, от което оставаме зависими, е времето, дадено ни за играене на тази Земя.
Някои източници:
Йохан Хьойзинха, Homo ludens. Изследване на игровия елемент на културата. София: Захарий Стоянов, 2000.
Gregory Bateson. “A Theory of Play and Fantasy”. In: Psychiatric Research Reports, No.2 (1955).
Ian Bogost. Play Anything: The Pleasure of Limits, the Uses of Boredom, and the Secret of Games. New York: Basic Books, 2016.
