😎 Изходът от Матрицата...
04. февруари 2025 г.
...е илюзия.
Който и да ви предлага изход от Матрицата, в каквато и да е посока, ви продава поредната илюзия. Защото няма една „Матрица“. Има много.
Понятието „Матрицата“ (The Matrix), както и символът на червеното хапче (red pill), така популярни в днешните онлайн среди, идват от известния американски научнофантастичен екшън с това име, както и от неговите продължения. Обикновено се използват в смисъл, доста близък до началото на първия филм... и напълно игнориращ продълженията. Оправданието е, че те били по-слаби филми. Дали защото посланията им са по-малко елементарни?
Първата „Матрица“ изцяло следва традицията на екшън киното, в което има добри и лоши, те влизат във война, и добрите побеждават. Лошите са машините, защото са поробили хората, следователно хората са добри. Тук-там срещаме намеци, че нещата не са толкова черно-бели (например, когато човекът Рейгън предава себеподобните си, за да съдейства на машините; или когато Пророчицата, помагаща на хората, се оказва програма, създадена от машините). Но като цяло нещата са ясни: лошите (машините) държат добрите (нас) в подчинение в един илюзорен свят; ако вземем червеното хапче, започваме да виждаме реалността; ако пък ни е страх от истината, взимаме синьото хапче и се връщаме в илюзията.
Какво обаче прави реалността на червеното хапче по-малко илюзорна? Никой не ни казва.
Вторият и третият филм от поредицата са по-сложни, по-малко черно-бели (синьо-червени?), и съответно по-недолюбвани. Войната на добрите срещу лошите се оказва не толкова проста работа – в нея загиват все повече симпатични герои, а изходът ѝ изобщо не е предрешен. Може би самите лоши са я предизвикали, само за да втвърдят в крайна сметка контрола си над добрите... за пореден път.
Изненадващо е колко силна се оказва „илюзията“, когато не ни хрумва нищо по-умно от това да се бием с нея в името на една жалка и безпомощна „реалност“.
След като главният герой изгубва най-скъпото си, той проглежда (освен че физически ослепява, като в гръцка трагедия). Дава си сметка, че войната между „добри“ и „лоши“ не си струва жертвите. (Впрочем хората не бяха ли най-напред поробили машините? Кой тогава е „добър“ и кой – „лош“? Може би „добри“ изобщо няма?)
Героят отхвърля и двете картини за света, отказва и двете хапчета, и сключва договор с „лошите“, с една-единствена цел: мир – и за едните, и за другите. Независимо кой се смята за повече поробен, за по-голяма жертва, за по-добър и героичен. Мирът е по-ценен от самовлюбеното ни самомнение.
Години по-късно „Матрицата: Възкресения“ добавя още един щрих: мирът е бил нетраен, но някои машини вече са съюзници на хората, а верни приятели се оказват твърдо решени да ни тъпчат със сини хапчета... Разграничението между добри/лоши, приятели/врагове, човеци/нечовеци, е напълно размито. И филмът най-сетне заприличва на обитаваната от нас реалност. Която не е само илюзия, нито само истина. В която всичко, което се случва, дори ако е мираж, има значение. А епохални събития може накрая да се окажат по-малко значими, отколкото сме си мислели.
Изборът между синьо и червено хапче е капан – което и да изберем, все допринасяме към войната, насилието, страданието и безсмислието, на които рано или късно сами ставаме жертви. Няма универсално червено хапче. Всички хапчета водят към нови халюцинации.
Всяка картина за реалността е матрица. Всяка матрица е част от тъканта на реалността. Ако прозрем грешките на една илюзия, пак можем да се натъкнем на друга и да я помислим за „по-истинска“. Докато не си изпатим и от нея.
Ако намерим начин да съчленим, обединим, съчетаем, различните картини за света, предлагани от различните воюващи лагери, може и да се приближим повече до някаква същинска „истина“. Но докато просто избираме между лагерите, си гарантираме само загуби и болка.
Символът на Белия заек също пробягва през филмите за Матрицата. В романа на Луис Карол, Алиса тръгва след Белия заек и попада в един чудесен, но абсурден свят. Когато научава, че неин събеседник е луд, Алиса възкликва, че не ѝ се говори с луди хора... но той я уверява, че тя няма избор. „Всички тук сме луди“.
Ако едни луди развенчаят претенциите на други луди, за да те мотивират да воюваш заедно с тях с вторите луди... пак всички в сюжета са луди. Защото искат още и още война. И си въобразяват, че тя ще сложи някакъв окончателен смислен край. Колкото и примери за обратното да се трупат.
Няма чисто синя или чисто червена картина за света.
Никой не е напълно луд, нито напълно прав.
Днешни “red pill” консерватори настояват, че трансджендър хората са измислени. Но и двамата режисьори на филма, от който идва израза “red pill”, са си сменили пола.
Западът и Изтокът, лявото и дясното, либерализмът и консерватизмът, са пълни както с дълбоко проникновени прозрения, така и с откровени нелепици. Изборът между тях, накъдето и да тръгне, е пагубен.
Синьото е цвят на безгрижно спокойствие, но и на парализираща тъга.
Червеното е цвят на енергична дейност, но и на заслепяващ гняв.
Винаги има трети път, съчетаващ най-доброто от предходните два, но търсещ да избегне грешките им.
Негативно мислене, позитивно действие.
😎 Изходът от Матрицата...
04. февруари 2025 г.
...е илюзия.
Който и да ви предлага изход от Матрицата, в каквато и да е посока, ви продава поредната илюзия. Защото няма една „Матрица“. Има много.
Понятието „Матрицата“ (The Matrix), както и символът на червеното хапче (red pill), така популярни в днешните онлайн среди, идват от известния американски научнофантастичен екшън с това име, както и от неговите продължения. Обикновено се използват в смисъл, доста близък до началото на първия филм... и напълно игнориращ продълженията. Оправданието е, че те били по-слаби филми. Дали защото посланията им са по-малко елементарни?
Първата „Матрица“ изцяло следва традицията на екшън киното, в което има добри и лоши, те влизат във война, и добрите побеждават. Лошите са машините, защото са поробили хората, следователно хората са добри. Тук-там срещаме намеци, че нещата не са толкова черно-бели (например, когато човекът Рейгън предава себеподобните си, за да съдейства на машините; или когато Пророчицата, помагаща на хората, се оказва програма, създадена от машините). Но като цяло нещата са ясни: лошите (машините) държат добрите (нас) в подчинение в един илюзорен свят; ако вземем червеното хапче, започваме да виждаме реалността; ако пък ни е страх от истината, взимаме синьото хапче и се връщаме в илюзията.
Какво обаче прави реалността на червеното хапче по-малко илюзорна? Никой не ни казва.
Вторият и третият филм от поредицата са по-сложни, по-малко черно-бели (синьо-червени?), и съответно по-недолюбвани. Войната на добрите срещу лошите се оказва не толкова проста работа – в нея загиват все повече симпатични герои, а изходът ѝ изобщо не е предрешен. Може би самите лоши са я предизвикали, само за да втвърдят в крайна сметка контрола си над добрите... за пореден път.
Изненадващо е колко силна се оказва „илюзията“, когато не ни хрумва нищо по-умно от това да се бием с нея в името на една жалка и безпомощна „реалност“.
След като главният герой изгубва най-скъпото си, той проглежда (освен че физически ослепява, като в гръцка трагедия). Дава си сметка, че войната между „добри“ и „лоши“ не си струва жертвите. (Впрочем хората не бяха ли най-напред поробили машините? Кой тогава е „добър“ и кой – „лош“? Може би „добри“ изобщо няма?)
Героят отхвърля и двете картини за света, отказва и двете хапчета, и сключва договор с „лошите“, с една-единствена цел: мир – и за едните, и за другите. Независимо кой се смята за повече поробен, за по-голяма жертва, за по-добър и героичен. Мирът е по-ценен от самовлюбеното ни самомнение.
Години по-късно „Матрицата: Възкресения“ добавя още един щрих: мирът е бил нетраен, но някои машини вече са съюзници на хората, а верни приятели се оказват твърдо решени да ни тъпчат със сини хапчета... Разграничението между добри/лоши, приятели/врагове, човеци/нечовеци, е напълно размито. И филмът най-сетне заприличва на обитаваната от нас реалност. Която не е само илюзия, нито само истина. В която всичко, което се случва, дори ако е мираж, има значение. А епохални събития може накрая да се окажат по-малко значими, отколкото сме си мислели.
Изборът между синьо и червено хапче е капан – което и да изберем, все допринасяме към войната, насилието, страданието и безсмислието, на които рано или късно сами ставаме жертви. Няма универсално червено хапче. Всички хапчета водят към нови халюцинации.
Всяка картина за реалността е матрица. Всяка матрица е част от тъканта на реалността. Ако прозрем грешките на една илюзия, пак можем да се натъкнем на друга и да я помислим за „по-истинска“. Докато не си изпатим и от нея.
Ако намерим начин да съчленим, обединим, съчетаем, различните картини за света, предлагани от различните воюващи лагери, може и да се приближим повече до някаква същинска „истина“. Но докато просто избираме между лагерите, си гарантираме само загуби и болка.
Символът на Белия заек също пробягва през филмите за Матрицата. В романа на Луис Карол, Алиса тръгва след Белия заек и попада в един чудесен, но абсурден свят. Когато научава, че неин събеседник е луд, Алиса възкликва, че не ѝ се говори с луди хора... но той я уверява, че тя няма избор. „Всички тук сме луди“.
Ако едни луди развенчаят претенциите на други луди, за да те мотивират да воюваш заедно с тях с вторите луди... пак всички в сюжета са луди. Защото искат още и още война. И си въобразяват, че тя ще сложи някакъв окончателен смислен край. Колкото и примери за обратното да се трупат.
Няма чисто синя или чисто червена картина за света.
Никой не е напълно луд, нито напълно прав.
Днешни “red pill” консерватори настояват, че трансджендър хората са измислени. Но и двамата режисьори на филма, от който идва израза “red pill”, са си сменили пола.
Западът и Изтокът, лявото и дясното, либерализмът и консерватизмът, са пълни както с дълбоко проникновени прозрения, така и с откровени нелепици. Изборът между тях, накъдето и да тръгне, е пагубен.
Синьото е цвят на безгрижно спокойствие, но и на парализираща тъга.
Червеното е цвят на енергична дейност, но и на заслепяващ гняв.
Винаги има трети път, съчетаващ най-доброто от предходните два, но търсещ да избегне грешките им.
Негативно мислене, позитивно действие.
