🦾 Човечеството на кръстопът

26. януари 2026 г.

🌐 Мисли глобално, действай локално.

25. ноември 2025 г.

 

Лозунгът „Мисли глобално, действай локално“ се използва от различни екологични каузи, като най-често се отнася до организационно планиране и градоустройство.

Но в сегашния момент на обществена раздробеност може би е време да бъде възприет като лично мото на отделния индивид.

Най-често не зависи от мен как ще изглежда градът или работното ми място, или поне зависи твърде малко. Много от инициативите за гражданско или работническо участие се провалят. Или пък се осъществяват само на думи. Хората много по-лесно се изпокарват, отколкото успяват да действат за общото благо, дори когато не са мотивирани от лична алчност или пристрастни идеологии. А и винаги поне част от тях са мотивирани от лична алчност или пристрастни идеологии. (Обикновено най-влиятелните са такива.)

 

Затова индивидът, на когото му е омръзнало условията ни за живот да се влошават, може да има полза от призива „Мисли глобално, действай локално“. Дори ако в момента не намира съмишленици, или току-що се е скарал с досегашните. Пак има избор как да живее.

 

Може да хаби по-малко питейна вода. (Когато спре водата, изведнъж се усещаме, че сме свикнали да я ползваме малко прекалено...)

Може да хаби по-малко ток. (Така и сметките ще намалеят.)

Може да събира разделно отпадъците си. (Не много полезно, докато не накараме едрите производители да спрат да разчитат за всичко на пластмаса, но пак е нещо.)

Може да търси доброволчески инициативи за почистване на междублоковото пространство, на местния парк, на близкия планински маршрут. (И когато не намери такива, да създаде една. И ако никой не се присъедини, да намери друг парк или маршрут, където вече има хора, събрали се доброволно. И когато тяхната група се разпадне, да търси още една, и така нататък.)

Може да проучва какви ги върши общината, с кои фирми има сделки, и колко замърсяват те. (Общината ще крие данните, фирмите ще се правят на загрижени, докато прехвърлят всичката отговорност на клиентите си и продължават да замърсяват, и пр. Това трябва да му е ясно предварително и да не го отказва.)

Може да разбере как най-вредните за планетата и климата международни корпорации са толкова богати, че подкупват цели правителства да не ги контролират; но и че има все повече искрени млади хора, опитващи да си пробият път към тези правителства и да ги променят изотвътре. (И ако сам не намери такъв път за себе си, поне да образова другите – все някой ще има и смелост, и възможност да пробие.)

 

Малко по малко научаваме колко големи глобални процеси вредят на местата, където живеем, или на други места, за които също ни пука. Колкото по-подробно се информираме, толкова по-добре ще знаем как да действаме върху малкото пространство, над което имаме влияние, така че ефектът от скромните ни действия да не остане капка в океана, а да задвижи вълни и навън от това пространство.

 

Всяка година активистите, историците и разследващите журналисти разкриват все повече как сме били манипулирани през десетилетията и как ни манипулират днес. И кои големи вредни процеси имат разклонения близо до нас, за да се опитваме да ги подръпнем.

 

Колкото повече знание имаме, толкова по-добри идеи ще ни идват как да действаме по-добре локално, така че да участваме в глобалната борба за планетата, която ни е дом.

 

Днешното глобализирано човечество, опознало цялата планета, е изправено пред огромна неяснота относно посоката, в която да се движи оттук-нататък.

 

Традициите, митологиите и идеологиите са загубили мащабното си влияние. XX век е отбелязал крах на доверието в „големите разкази“, способни да обединяват големи части от човечеството около споделен социален проект. В никое от модерните общества вече няма общи за всички религиозни и културни убеждения; идеята на Просвещението за безусловен прогрес, движен от развитието на научното знание, е била разколебана от световните войни; марксистката визия за всеобща революция на работническата класа е била използвана за поддържане на тоталитарни диктатури; а идеалът на либералната демокрация продължава да бъде критикуван както от консервативни, така и от критично-леви позиции, докато по все новини начини изостава спрямо обещанията си.

 

На този фон много общества вървят по пътя на „още от същото“ – самоцелно се възпроизвеждат каквито начини на живот и политики са се установили към края на XX век. Капиталистическите общества се стремят към постоянен икономически растеж на всяка цена, създавайки все по-голямо социално неравенство и обществено недоволство. Традиционните общества се придържат към закони и йерархии, неотговарящи на променилите се исторически и културни условия. Деспотичните режими продължават да потискат населенията си, докато обещават светло бъдеще, което все не идва. Все по-малко хора вярват в наративите, с които съответните форми на обществен ред оправдават своите недостатъци и несправедливости, все повече поддържани по инерция, а не по искрено убеждение.

 

Но историята отказва да застане мирно. Ако и обществата да не искат да се променят, потокът на събитията продължава. Нарастват бедствията, които понася (и често причинява) едно човечество без ясни стремежи и визия за бъдещето.

 

Периодично това води до разцвет на националистически чувства. Голям брой граждани на даден народ копнеят за връщане към едно митологизирано минало, когато е имало яснота какъв е правилният за този народ начин на живот – и съответно какво да бъде споделеното му отношение към случващите се събития. Подобни надежди се сблъскват с грубата реалност, че някогашните начини на живот са несъвместими с променилите се условия: силното влияние на идеята за човешко равноправие; изчерпването на природните ресурси; възходът на новите технологии, без които вече не можем. Колкото повече упорстват национализмите срещу тези действителности, толкова повече съпротива срещат от нарастващ брой граждани, отказващи да се включат в опитите за налагане на старомодни представи и правила на цялото общество. Сблъсъкът между носталгията по въобразеното минало и желанието за запазване на придобитите права и нововъведения поставя досега стабилни държави на ръба на гражданска война. Или направо води до уронване на скъпоценните и крехки постижения на демокрацията.

 

Ако и вечнозеленият национализъм не може да замени изгубените големи разкази, способни да обединяват хората около обща визия, то кое може?

 

През последните едно-две десетилетия два проекта за бъдещето на човечеството успяват да запленят достатъчно умове и сърца, че да постигнат масова популярност и международно влияние. Обобщено могат да бъдат наречени „постхуманизъм“ и „трансхуманизъм“.

 

Постхуманизмът е академично и социално течение, стремящо се към преодоляване на слепите петна на традиционния хуманизъм. Идеята, че всички сме хора и затова никоя човешка група не трябва да има надмощие над никоя друга, се е оказала твърде ограничена. Всички човешки същества са зависими от нечовеците – бактерии, растения, животни, екосистеми, машини, реки, океани. Ако се взимат решения само с оглед на преки човешки интереси, дори ако бъдат включени интересите на всички различни групи, пак се пренебрегват нуждите на околната ни среда и на другите организми, с които си влияем взаимно. Това в крайна сметка води до последици, вредни и за самите хора.
Постхуманизмът предлага мислене, планиране и действия, насочени към взаимно изгодно равновесие между хората и нечовеците. Съюзява се с различни екологични движения; и най-често предпоставя, че сме неразривно свързани с планетата Земя като наш дом.

 

Трансхуманизмът на свой ред е продължение на хуманизма, според което човешкият вид е неразривно свързан с технологиите, които създава. С новите биотехнологии става възможно да поемем контрол над следващите етапи от еволюцията си, като увеличаваме своите способности отвъд това, което досега е било възможно. Най-амбициозните форми на трансхуманизъм дори си представят бъдеще, в което намираме начин да създадем условия за човешки живот извън планетата Земя и спираме да бъдем зависими от нея.

 

Както постхуманистките, така и трансхуманистките нагласи имат предимства, но също срещат различни възражения и критики. Предпазливо е отношението към тях на все още влиятелни традиции като тези на големите религии. Въпреки това двете течения продължават да са може би най-влиятелните в наднационален план проекти за човешкото бъдеще. Често са в конкуренция помежду си, но може би има и начини да бъдат съчетавани. Засега изглежда, че човечеството е на кръстопът между едно все по-високотехнологично бъдеще, което носи риск от екологична катастрофа, и едно по-отговорно отношение към средата ни, което носи риск от технологичен застой.

 

Ако имате интерес да навлезете по-подробно в темата, изследванията върху пост- и трансхуманизма вече изобилстват. Авторът на този пост има няколко публикации, обобщаващи много от дебатите по въпроса към 2020 г. Две от тях са на български и се занимават съответно с взаимоотношенията между постхуманизма, трансхуманизма и християнството, и с нагласите към пост- и трансхуманизма сред българските хуманитаристи. Една по-обемна статия е посветена на различните нюансирани позиции спрямо трансхуманизма, изразявани от специалисти, които представляват по-влиятелните разклонения на монотеистичните религии.

 

В това време дебатите продължават. Обезпокоително развитие от последните години е превземането на трансхуманисткия проект от най-богатите предприемачи в света, които го съчетават както с апокалиптични очаквания, че екологичната катастрофа е неизбежна, така и с фашистки по характера си аргументи защо именно те трябва да бъдат спасявани за сметка на останалото човечество. На този фон постхуманистката алтернатива започва да изглежда привлекателна за все повече хора; но може би все още има какво да бъде спасено от надеждата за технологично усъвършенстване на човечеството.