🏛️ За и против традициите и авторитетите
18. май 2025 г.
Модерната западна култура е почти уникална в пренебрежението си към традицията. Всяка друга култура се базира на традиции – дори будизмът, започнал с отхвърляне на всички земни привидности, в това число и всички авторитети, се разклонява в богати и сложни традиции, поддържани от стотици милиони последователи.
Едва монотеистичният Запад обявява за суеверия всички вярвания, лишени от ясно основание, и започва да обяснява явленията с естествени причини, имащи произхода си в единствения божествен първоизточник на съществуващото.
Доведена до своя завършек, тази логика поставя и невидимия божествен първоизточник под въпрос.
През XVII и XVIII век науките за природата напредват до степен да можем да разглеждаме вселената като механизъм, следващ собствените си принципи, независимо дали ѝ приписваме създател или не. В резултат настъпва епохата на „Просвещението“, подложила на съмнение всички вярвания, за които няма очевидно доказателство, основано на сетивен опит и математическо измерване.
Просвещението ни е завещало недоверието към традиции и авторитети, толкова оплаквано от днешните консерватори, според които ако не се придържаме към родните традиции и към църковния и бащиния авторитет, обществото ни ще се разпадне.
Но Просвещението също става жертва на собствената си логика. За да аргументират нуждата от преклонение към традиционното, консерваторите критикуват авторитета на Просвещението с доводи, научени от него самото. Учените, лекарите и изобщо хората с висше образование (особено ако то е по западен образец) все повече са гледани с подозрение като новите „елити“, които изискват безусловно доверие. Фактът, че за разлика от аристокрацията, духовенството и наследствените богаташи, днешните интелектуални „елити“ се позовават на опитни свидетелства, събирани от милиони специалисти по целия свят, няма значение. Консерваторите отговарят, че опитът на експертите е не по-малко произволен критерий за правилност от който и да е друг авторитет.
Подобни контра-критики срещу Просвещението разкриват един основен негов недостатък – борейки се срещу предразсъдъците, то не забелязва своите собствени. Основен негов предразсъдък е, че можем да се освободим от всички предразсъдъци. Философи като Ханс-Георг Гадамер в XX век предлагат обратната хипотеза: за да можем изобщо да разсъждаваме, трябва да започнем все от някакви “пред-разсъдъци”. A те не се появяват от нищото; идват от традициите, в които сме потопени. Можем да се усъмним в някои от вярванията, които ни внушават традицията и авторитетите, но не и във всичките едновременно. През целия си живот се доверяваме на различни източници на мъдрост, коригирайки в крачка някои от грешките им, когато забелязваме такива.
Ако приемем това, виждаме проблема с консервативната позиция – това, че „елитите“ невинаги са най-прави, не означава, че изобщо никога не трябва да бъдат слушани. Освен това, след като се откажем от техния авторитет, как точно избираме на кого да се доверим вместо тях? Родната ни култура е смесица от множество традиции, които невинаги са в съгласие помежду си. Ако игнорираме другите вероизповедания и приемем, че „традиционната“ ни вяра е православната, остават всички спорове, дали трябва да сме по-близо до гръцкото православие, или до руското, или пък да вървим по собствен път (какъвто е бил и замисълът на българската църква). Ако не разчитаме на „официалната“ медицина, се оказва, че има твърде много „традиционни“ медицини и те също си противоречат взаимно. И т.н.
Затова безтегловността, в която се оказваме, ако на едро отхвърлим авторитета на западните „елити“, лесно бива използвана, за да бъдем манипулирани. Ако кажем например, че международните финансови институции в последните десетилетия са обслужвали най-вече западни държави за сметка на по-бедните (което впрочем е вярно), веднага изникват чуждестранни агенти, които да ни внушат, че трябва да влезем в други международни съюзи като т.нар. БРИКС. Нищо, че БРИКС в момента се доминира от Русия, която открай време иска да ни завладее и лиши от самоуправление. А част от другите държави в този съюз са националистически диктатури, които се грижат за собствения си интерес, а не за нашия.
Ако цената на отхвърлянето на едни авторитети и господари е веднага да се подчиним на други, може би е твърде висока.
Можем да следваме най-успешните постижения на Запада и Просвещението, без да ги слушаме за всичко. Можем да търсим добри примери и другаде. Както и да търсим начини да доразвиваме откритията на собствената си култура. Включително като признаваме многообразието и противоречията в нея самата.
Благоразумни сме, когато можем да преценяваме дали и кога даден авторитет е по-прав. А не когато на инат обърнем гръб на единия и се оставим изцяло да ни омае някой друг.
Източници по темата:
Ханс-Георг Гадамер. Истина и метод. София: Изток-Запад, 2020.
Аласдеър Макинтайър. След добродетелта. София: Критика и хуманизъм, 1999.
Татяна Петкова. „Предразсъдъкът като граница и изказ на дорефлексивното съдържание на съзнанието. Позитивността на предразсъдъците“. Сп. NotaBene, бр. 20/2011 (https://notabene-bg.org/read.php?id=215)
🏛️ За и против традициите и авторитетите
18. май 2025 г.
Модерната западна култура е почти уникална в пренебрежението си към традицията. Всяка друга култура се базира на традиции – дори будизмът, започнал с отхвърляне на всички земни привидности, в това число и всички авторитети, се разклонява в богати и сложни традиции, поддържани от стотици милиони последователи.
Едва монотеистичният Запад обявява за суеверия всички вярвания, лишени от ясно основание, и започва да обяснява явленията с естествени причини, имащи произхода си в единствения божествен първоизточник на съществуващото.
Доведена до своя завършек, тази логика поставя и невидимия божествен първоизточник под въпрос.
През XVII и XVIII век науките за природата напредват до степен да можем да разглеждаме вселената като механизъм, следващ собствените си принципи, независимо дали ѝ приписваме създател или не. В резултат настъпва епохата на „Просвещението“, подложила на съмнение всички вярвания, за които няма очевидно доказателство, основано на сетивен опит и математическо измерване.
Просвещението ни е завещало недоверието към традиции и авторитети, толкова оплаквано от днешните консерватори, според които ако не се придържаме към родните традиции и към църковния и бащиния авторитет, обществото ни ще се разпадне.
Но Просвещението също става жертва на собствената си логика. За да аргументират нуждата от преклонение към традиционното, консерваторите критикуват авторитета на Просвещението с доводи, научени от него самото. Учените, лекарите и изобщо хората с висше образование (особено ако то е по западен образец) все повече са гледани с подозрение като новите „елити“, които изискват безусловно доверие. Фактът, че за разлика от аристокрацията, духовенството и наследствените богаташи, днешните интелектуални „елити“ се позовават на опитни свидетелства, събирани от милиони специалисти по целия свят, няма значение. Консерваторите отговарят, че опитът на експертите е не по-малко произволен критерий за правилност от който и да е друг авторитет.
Подобни контра-критики срещу Просвещението разкриват един основен негов недостатък – борейки се срещу предразсъдъците, то не забелязва своите собствени. Основен негов предразсъдък е, че можем да се освободим от всички предразсъдъци. Философи като Ханс-Георг Гадамер в XX век предлагат обратната хипотеза: за да можем изобщо да разсъждаваме, трябва да започнем все от някакви “пред-разсъдъци”. A те не се появяват от нищото; идват от традициите, в които сме потопени. Можем да се усъмним в някои от вярванията, които ни внушават традицията и авторитетите, но не и във всичките едновременно. През целия си живот се доверяваме на различни източници на мъдрост, коригирайки в крачка някои от грешките им, когато забелязваме такива.
Ако приемем това, виждаме проблема с консервативната позиция – това, че „елитите“ невинаги са най-прави, не означава, че изобщо никога не трябва да бъдат слушани. Освен това, след като се откажем от техния авторитет, как точно избираме на кого да се доверим вместо тях? Родната ни култура е смесица от множество традиции, които невинаги са в съгласие помежду си. Ако игнорираме другите вероизповедания и приемем, че „традиционната“ ни вяра е православната, остават всички спорове, дали трябва да сме по-близо до гръцкото православие, или до руското, или пък да вървим по собствен път (какъвто е бил и замисълът на българската църква). Ако не разчитаме на „официалната“ медицина, се оказва, че има твърде много „традиционни“ медицини и те също си противоречат взаимно. И т.н.
Затова безтегловността, в която се оказваме, ако на едро отхвърлим авторитета на западните „елити“, лесно бива използвана, за да бъдем манипулирани. Ако кажем например, че международните финансови институции в последните десетилетия са обслужвали най-вече западни държави за сметка на по-бедните (което впрочем е вярно), веднага изникват чуждестранни агенти, които да ни внушат, че трябва да влезем в други международни съюзи като т.нар. БРИКС. Нищо, че БРИКС в момента се доминира от Русия, която открай време иска да ни завладее и лиши от самоуправление. А част от другите държави в този съюз са националистически диктатури, които се грижат за собствения си интерес, а не за нашия.
Ако цената на отхвърлянето на едни авторитети и господари е веднага да се подчиним на други, може би е твърде висока.
Можем да следваме най-успешните постижения на Запада и Просвещението, без да ги слушаме за всичко. Можем да търсим добри примери и другаде. Както и да търсим начини да доразвиваме откритията на собствената си култура. Включително като признаваме многообразието и противоречията в нея самата.
Благоразумни сме, когато можем да преценяваме дали и кога даден авторитет е по-прав. А не когато на инат обърнем гръб на единия и се оставим изцяло да ни омае някой друг.