💀 Защо ужасът ни ужасява?
23. юли 2026 г.
💀 Защо ужасът ни ужасява?
23. юли 2026 г.
Всеки, който някога се е ангажирал с хуманитарна или екологична кауза, се сблъсква с мъчителния въпрос защо толкова други хора са безразлични към всичкото страдание и несправедливост по света, както и към собственото си бъдеще и това на децата си.
Ако някой е над прага на бедността за страната си, но не търси начини да помогне на бедстващите и гладуващите по света, става мълчалив съучастник в измирането на милиони деца от глад всяка година. Ако някой не бойкотира продукти на компании, работещи с държави, които не зачитат международното право, става мълчалив съучастник в най-честата причина за детска смърт – международните конфликти. Ако някой не следи борбата с климатичните промени, става мълчалив съучастник в съсипването на планетата, на която ще живеят той, децата и внуците му.
И все пак на повечето хора сякаш не им пука.
Лесно е да ги обвиняваме (и да се обвиняваме?) в егоизъм, късогледство и чудовищно безразличие.
Но повечето хора си имат достатъчно грижи, за да мислят за грижите на човечеството.
Достатъчно трудно е да изхранваш себе си и семейството си.
Достатъчно трудно е да носиш травмите от собственото си минало и детство.
Достатъчно трудно е да се ориентираш в информационната каша, с която професионалните политици и медиите се опитват да те направят безпомощен.
И на всичо това отгоре идва УЖАСЪТ ОТ УЖАСА.
Да си наясно с ужасните неща, които са се случвали на твоите сестри и братя човеци през досегашната ни история, и които в момента им се случват (ни се случват) е ужасяващо.
Тормозът е затормозяващ. Потисничеството е потискащо. Икономическите депресии са депресиращи. Убийствата са убийствени.
Родени сме със способност да състрадаваме, но как да понесем страданието на всички?
Всяко ново парченце знание за УЖАСИТЕ по нашата планета ни УЖАСЯВА все повече. И ни парализира. И ни пречи да продължим да внимаваме. Принуждава ни да се затваряме в себе си, в настоящето, в тесния си кръг. Да не искаме да знаем. Да се правим, че всичко е наред. Да рискуваме собственото си бъдещо спокойствие, като се утешаваме с краткотрайното спокойствие, извоювано в сегашния момент.
Да „мислим позитивно“, вместо да правим нещо.
И все пак частица от нас – някои я наричат съвест – усеща, че се излагаме. И ни кара да се чувстваме виновни за бездействието си. Това чувство ни тежи, затова измисляме още и още оправдания срещу него. Ето така повечето хора се научават на безразличие към несправедливостта, страданието и заплахите за бъдещето на човечеството.
Но НЕ СМЕ ДЛЪЖНИ да се колебаем между непоносимото състрадание и вината, че му обръщаме гръб. Можем да обърнем гръб на вината и да направим състраданието поносимо, като го превърнем в действие. Понякога отчаяно, често безрезултатно – но все пак действие, създаващо малко повече светлина в мрака.
Чувството за вина не помага на никого.
Бойкотирането, даряването, информираността, протестът, гражданското участие, могат да помагат на всички.
А мотивацията за тях идва от надеждата. Не надеждата, че ще спасим света (защото няма да го спасим), а че все нещо можем да спасим. И че в края на живота си ще можем да се гордеем, че поне сме опитвали.
Към всеки, който все нещо е опитвал: ние, живеещите и страдащите, ТИ БЛАГОДАРИМ!
Всеки, който някога се е ангажирал с хуманитарна или екологична кауза, се сблъсква с мъчителния въпрос защо толкова други хора са безразлични към всичкото страдание и несправедливост по света, както и към собственото си бъдеще и това на децата си.
Ако някой е над прага на бедността за страната си, но не търси начини да помогне на бедстващите и гладуващите по света, става мълчалив съучастник в измирането на милиони деца от глад всяка година. Ако някой не бойкотира продукти на компании, работещи с държави, които не зачитат международното право, става мълчалив съучастник в най-честата причина за детска смърт – международните конфликти. Ако някой не следи борбата с климатичните промени, става мълчалив съучастник в съсипването на планетата, на която ще живеят той, децата и внуците му.
И все пак на повечето хора сякаш не им пука.
Лесно е да ги обвиняваме (и да се обвиняваме?) в егоизъм, късогледство и чудовищно безразличие.
Но повечето хора си имат достатъчно грижи, за да мислят за грижите на човечеството.
Достатъчно трудно е да изхранваш себе си и семейството си.
Достатъчно трудно е да носиш травмите от собственото си минало и детство.
Достатъчно трудно е да се ориентираш в информационната каша, с която професионалните политици и медиите се опитват да те направят безпомощен.
И на всичо това отгоре идва УЖАСЪТ ОТ УЖАСА.
Да си наясно с ужасните неща, които са се случвали на твоите сестри и братя човеци през досегашната ни история, и които в момента им се случват (ни се случват) е ужасяващо.
Тормозът е затормозяващ. Потисничеството е потискащо. Икономическите депресии са депресиращи. Убийствата са убийствени.
Родени сме със способност да състрадаваме, но как да понесем страданието на всички?
Всяко ново парченце знание за УЖАСИТЕ по нашата планета ни УЖАСЯВА все повече. И ни парализира. И ни пречи да продължим да внимаваме. Принуждава ни да се затваряме в себе си, в настоящето, в тесния си кръг. Да не искаме да знаем. Да се правим, че всичко е наред. Да рискуваме собственото си бъдещо спокойствие, като се утешаваме с краткотрайното спокойствие, извоювано в сегашния момент.
Да „мислим позитивно“, вместо да правим нещо.
И все пак частица от нас – някои я наричат съвест – усеща, че се излагаме. И ни кара да се чувстваме виновни за бездействието си. Това чувство ни тежи, затова измисляме още и още оправдания срещу него. Ето така повечето хора се научават на безразличие към несправедливостта, страданието и заплахите за бъдещето на човечеството.
Но НЕ СМЕ ДЛЪЖНИ да се колебаем между непоносимото състрадание и вината, че му обръщаме гръб. Можем да обърнем гръб на вината и да направим състраданието поносимо, като го превърнем в действие. Понякога отчаяно, често безрезултатно – но все пак действие, създаващо малко повече светлина в мрака.
Чувството за вина не помага на никого.
Бойкотирането, даряването, информираността, протестът, гражданското участие, могат да помагат на всички.
А мотивацията за тях идва от надеждата. Не надеждата, че ще спасим света (защото няма да го спасим), а че все нещо можем да спасим. И че в края на живота си ще можем да се гордеем, че поне сме опитвали.
Към всеки, който все нещо е опитвал: ние, живеещите и страдащите, ТИ БЛАГОДАРИМ!